That the nights were mainly made for saying things that you can't say tomorrow day...

В онази сутрин валеше дъжд. Ситен, ароматен, като пчелен прашец. Беше се скрил в една хралупа между кашоните с вехтории, докато дядо му разнасяше насам-натам разни кутии с непотребни, вече, вещи, от които стърчаха върхчетата  на танцувалните обувки на майка му, захвърлени върху драпериите на любимата й пипитена рокля, сатененият шал за коктейли на баща му, мундщука за лула на същия.
Беше изминала седмица от инцидента, който не си спомняше. Единственото, което се зараждаше в ума му беше като парче чужд пъзел, което не пасва никъде. И още повече, бе съвсем размазано, виждаше го така, сякаш се опитваше несполучливо да фокусира далечен предмет без очилата си.
Това, което обаче не можеше да забрави бе една миризма, която се бе нагнетила в синусите му незабелязано и отказваше да си тръгне - тази на горящ каучук, примесена с озон от дъжда, който валеше онази нощ.
Другото - беше един писък, избягал от гърлото на майка му малко преди да чуе сблъсъка с нещо солидно и твърдо, което изцвича пусто в празната нощ. На другата сутрин се намери на чуждо място, обграден от множество жени в черни одежди, които покриваха всичко, освен лицата им, обвити от бял ореол памучен плат.
"Таванът е ужасно висок" - помисли си, след което отново потъна в една безцветна безтегловност. Когато отново се събуди, вече си беше вкъщи, под строгия надзор на баба му, която настояваше да пие отварите с вкус на тиня и да яде от онази проклета супа, която тя така не можеше да приготвя.

Годините прелитаха покрай рамото му като бели гълъби. Когато се осъзна за последно, бе ученик в музикалната академия в Прага.
Днес вече бе маестро на вечно пътуващата Нюйоркска филхармония, а свободното си време запълваше в нежните прегръдки на виолончелото си, което винаги извиваше трагични, счупени мелодии под лъка, щом го докоснеше.

Наскоро кошмарите му от онази вечер се бяха завърнали без дори да почукат на вратата. В ума му се чувстваха като у дома си и го навестяваха дори през деня, във всеки миг, в който дръзнеше да затвори очи. От няколко дни имаше и натрапчивото чувство, че някой го преследва. Явно бе дошъл заветния час, в който вече можеше да се самообяви официално за деспансеризиран луд, да се откаже от непривичното за него битуване и да се отдаде на болестта си в някой далечен санаториум за психично болни.

PS. Освобождавам Макс Айърн, sorry, I'm a mess..