There's no place like home.. { Bass's apartment }

Нощ. По-скоро ранна сутрин, но предвид обичайното му сънливо настроение по това време се предполагаше, че е нощ. Мастилената синева, която бавно изместваше черния цвят по небето съвсем не го бъркаше. Обикновено го приемаше за ясен знак, че е време да потърси успокояващата прегръдка на чаршафите. Имаше една съществена подробност – не бе ден за нощна смяна. Това означаваше, че вратата не се бе хлопнала преди десет минути. Когато не спеше, тишината му се струваше оглушителна. Бе с една идея по-оглушителна, когато не бе мигнал цяла нощ. Нямаше нищо общо с липсата на Ана. Честно казано се радваше, че брюнетката не се бе върнала тази нощ и съвсем не го интересуваше какво правеше в този момент. Осемнайсет години бяха достатъчни, за да се оправя сама. Той започна да го прави дори по-рано, но тя бе извинена, защото бе момиче, пък и бе второто дете в семейството, което автоматично означаваше, че с нея бяха изкупили всички грешки при неговото отглеждане и в резултат вероятно тя бе малко по-разглезена. За момент помисли, че вероятно бе добра идея да звънне един телефон, колкото да бъде сигурен, че всичко е наред, защото я познаваше и знаеше колко голяма каша би могла да забърка, но силите му не достигнаха, за да стане и да потърси мобилния си, а какво ли оставаше да се заиграе с копчетата и да открие къде точно бе забутал нейния номер този път. В крайна сметка остана на масата в кухнята пред отворената врата на балкона, който като всичко останало бе сбъркан. Да, но поне имаше с какво да се похвали. Колко други хора биха могли да кажат, че живеят на последния етаж и балкона им всъщност е пряк вход към покрива на сградата. Отпиваше последните глътки от изстиналото кафе.. Четвъртото подред? Изгуби им бройката. На първо време не му бе работа да ги брои. Може би единствено щеше да се депресира от онова, което причиняваше на организма си с тези количества кофеин. Пиеше кафето си силно, черно, с аромат и почти без захар. Нещо като тайландските монаси със зеления чай.
Забеляза я, когато мина по улицата. Надяваше се, че е чиста случайност. Повечето път бе така, но и повечето пъти тази чиста случайност се превръщаше в нежелана среща, а не можеше просто да я подмине. Почти никога не му се получаваше да се направи, че не я е видял, а тя все пак бе приятелка на сестра му и когато онова човече се намираше на територията на апартамента му, то Джоана също бе там. Не винаги, но без повечето време. Все едно тя бе повече сестра на Ана, отколкото той бе неин брат. Само не разбираше защо всичко трябваше да се случва на негова територията. Не можеше ли да я заведе в дома на родителите им? Те обикновено отсъстваха, така че тъкмо двете щяха да имат повече време, в което да си разменят тайните си или онези момичешки разговори, които водеха и които не представляваха по никакъв начин обект на интереса му. Три ритмични почуквания по входната врата го накара да спре на място. Мислите му го бяха отнесли отвъд покрива на сградата и бе осъзнал кога бе позволил на безсилието от ситуацията да се превърне в гняв, който да попречи на сутрешната му тренировка – стар навик, който не успя да изкорени. Нещо като цигарите.
Дребният силует не го изненада. Очакваше да е тя. Щеше да е щастливият му ден, ако я бе видял на улицата, но тя бе продължила надолу. Една част от него се наслаждаваше на тези невинни срещи при неловки обстоятелства, но разумната повтаряше, че не бива.
- Не съм я виждал от вчера… Всъщност мислех, че вероятно е останала при теб. – изложи своите предположенията, които вече не бяха валидни, така че май трябваше да звънне един телефон, за да намери къде се бе изгубила. – Да ти предложа ли нещо? Кафе? Горещ шоколад? Чай?
Себастиен се измести от вратата, която с болезнено скърцане се открехна още малко, за да я пропусне да мине вътре. Така или иначе тя търсеше Ана, а въпросната вероятно скоро щеше да се върне, така че можеше поне да предложи нещо, което да направи чакането малко по-приятно.

Защо замръзваше на място всеки път? Сякаш бе направила нещо наистина нередно или поне тя така си мислеше или може би онази малка тайна, която се коренеше в съзнанието й. Но всичко това бе невъзможно, нали? Все пак колко години имаше в тази разлика, прекалено много, а и не трябваше да забравя факта, че беше брат на Ани, а това бе още една причина, че не й трябваше следваща война. Джоана въздъхна лекичко и се опита да се усмихне топло срещу Себастиан е поне беше мил и нямаше да чака Ана някъде сама, щеше да има малко компания от която можеше да се възползва, компания която никак не й бе неприятна, въпреки че беше сигурна, че можеше да я остави като нищо да чака сестра му сама.
-Може би, горещ шоколад. – отвърна брюнетката, която в действителност се чудеше какво можеше да каже именно на него, докато чакаше прекрасната му сестра да се прибере. Винаги когато се срещнеха някъде момичето имаше чувството, че се опитва да я избягва, а в действителност не разбираше защо, какво толкова бе направила, дори не му бе споменавала за онези глупави детски мисли, които имаше понякога за него.. всъщност на никого не ги бе споменавала.Не смееше и да ги спомене. И сега какво щеше да се случи просто щеше да седи и да чака изчезналото същество да се появи от някъде, освен ако не се бе завряла някъде забавлявайки се и наслаждавайки се напрекрасния живот, който водеше. Имаше моменти, е който се замисляше изобщо как можеше да бъдат толкова близки, когато бяха толкова различни, Ана беше в онази крайност, в която винаги можеше да се забърка в някоя глупост, беше способна да създаде такава каша, каквато не можеше дори да си представи, че съществува, прекалено разглезена .. а Джо, тя беше просто обвита в собствените си страхове душа, която искаше да намери мястото си на спокойствие, но никога не го намираше. Просто гледаше да седи далеч от неприятности, да покрива себе си, когато можеше да се издаде по някакъв начин и не създаваше проблеми никому. Какво ангелче, нали? Да привидно, но вътрешно, далеч от всичко нормално мислите й не бяха от най – чистите, особено когато се загледаше в господина, който бе така любезен да я покани да изчака сестра му, която не се знаеше изобщо къде се е дянала и именно тази мисъл я върна към думите му от преди няколко минутки.
-Чакай.. я да превъртим лентата от преди мъничко, защо би си помислил, че е при мен? – в действителност Джо нямаше право да допуска никой в „училището” глупави правила, за това и Ана никога не бе влизала там, да седяха в беседката на двора или в къщата на дървото, но никога не бе влизала в онази къща. По – скоро не заради правилата, а защото Ана бе толкова любопитна, че това й любопитство винаги я вкарваше в някоя беля.

Наистина ли трябваше да водят този разговор? Раздразнението му от темата се прояви под формата на тежка въздишка, докато изместваше пепелника от масата и с ръка изсипа останалата пепел на пода. Не особено хигиенично, нито културно, но майка му винаги бе повтаряла, че от него няма да излезе добър домакин. Жената излезе права, въпреки хилядите протести от негова страна, но бе различно, когато винаги имаше кой да мине след него и когато сам трябваше да оправи кочината си. Понякога още с първия поглед загубваше желание и бе готов да се върне обратно в леглото, дори да бе станал едва преди пет минути. Постепенно обаче свикна. Графикът му бе твърде хаотичен и натоварен, че да мисли как трябва да измие чиниите, да оправи леглото или да измете под масата, така че го правеше когато се сетеше или когато положението бе трагично и дори той не можеше да изтърпи създалата се бъркотия. По-често обаче Ана кипваше и бе някак приятно да експлоатира малката си сестричка по този начин. Така поне през следващите няколко дни щеше да се наслаждавана чистота и ред без да бе мръднал дори един пръст. Точно толкова, колкото се притесняваше от разхвърляните по пода чаршафи, подаващи се издайнически през открехнатата врата на спалнята, толкова Бас се притесняваше и от това да свали прокисналия си потник и да го метне в пералнята.
- Не сте ли приятелки? – загори с гръб към нея, докато наливаше мляко в една чаша преди да я тикне в микровълновата. Знаеше, че въпросната нова кафе машина разполагаше с всякакви екстри, но така и не се научи да работи с нея на по-високо ниво от правенето на кафе всяка сутрин. Честно казано не му и трябваше да знае как се прави горещ шоколад. Справяше се перфектно по стария начин, когато му се наложеше, пък и не всеки ден имаше гости, които имаха такива специфични предпочитания. – Та мислех, че е останала при теб… Вие момичетата не си ли правите разни пижамени партита и такива неща?
Не го биваше в тези разговори. Не разбираше нищо от нещата, с които днешните тийнейджъри запълваха времето си. Всъщност ги разбираше, но имаше чувството, че имаше някаква бариера между тях и него, затова и толкова трудно разговаряше с Ана. Звънът на микровълновата се превърна от най-дразнещия в най-прекрасни звук за сутринта, защото наруши заформилата се помежду им тишина.
- Заповядай. – обърна се към нея и остави чашата пред нея преди да заобиколи масата и да се отправи към стаята си. Спря се по средата и нова тежка въздишка се изтръгна от устните му. Издърпа една тениска, останала метната на дивана, навлече я и се върна обратно на масата, настанявайки се срещу нея. – За какво ти е Ана? Мога ли аз да помогна или предпочиташ просто да я видя къде е и да я задължа да се върне възможно най-бързо?
Можеше да го направи. По-трудно му се получаваше, защото бе брат, а не баща, но пак имаше известна доза авторитет, че да има поне капчица власт над брюнетката. Едва ли щеше да е чак толкова трудно да я върне вкъщи, а и донякъде щеше да се радва, защото тя щеше да поеме Джоана и нямаше да му се налага да стои срещу нея и да се преструва, че вижда на нея също като на по-малка сестра. Можеше единствено да мечтае да е така…

Е какво щеше да се случи? И сега какво трябваше да му каже? Как Ана нямаше как да остане да спи в къщата ? Не това можеше да му го спести или по – скоро да спести на себе си онези кръстосани разпити, които можеха да се появят при едно такова евентуално споменаване. Прехапа леко устната си и се загледа в гърба му, е ако някой й кажеше как трябваше да се измъкне от това.
Може би ако насочеше вниманието му към нещо друго или пък просто действително го помолеше да й се обади и да я накара да се прибере, всичко щеше да е наред и нямаше да има някоя сконфузна ситуация.
-Ана рядко прекарва времето си у нас. В повечето случай отива на някой купон, да се забавлява. – е добре със сигурност сега щеше да изглежда като малката глупава най – добра приятелка, която не иска да се забавлява...Джоана преглътна леко и взе чашата с горещия шоколад между пръстите си усещайки как приятната топлина се разливаше по пръстите й, загледа се отново него, като се замисли дали ако решеше пък да каже на него, нямаше действително да я помисли за напълно луда, психически нестабилна въпреки, че не беше така и тя бе наясно с това. Знаеше, че не е такава, че всичко е заради майка й.. да от нея бе наследила всички тези „сили”, на някой моменти й се искаше страшно много да е просто едно наистина обикновено момиче, да прави глупости, да ходи по купони без да бъде преследвана от някой призрак всички й казваха, че няма да я оставят на мира докато не им помогне. Но я беше страх, беше я страх дори да направи опит да говори с тях, за това и ги оставяше всеки път да я тормозят, докато не решат, че е крайно време да я оставят намира и да идат при следващия дарен с тази дарба, следващия който нямаше да го е страх да разбере какво точно искат от него и да направи някакъв опит да помогне на сянката.
Джо въздъхна леко и отпи глътка от чашата с шоколада, а след това сигурно върна погледа си към Бас. Е добре може би той наистина искаше да й помогне, а можеше би просто искаше да повика сестра си и да го отърве от нейното присъствие.
-Имах нужда да поговоря с някого, с някой който наистина ще се опита да ме разбере, а няма да се обърне и да ми каже, че съм напълно откачила. – е ето каза го, каза го и то точно пред него, чудеше се как ли би реагирал ако кажеше и на него всичко, което се въртеше в главата й. Или и той както баща й щеше да застане срещу нея и да се изсмее в лицето й с думите „Побъркваш се, всичко това е просто плод на развинтеното ти въображение”, а след това и Алек бившия й най – добър приятел, който бе казал, че е тотално откачила и, че имала нужда от лечение. Въздъхна леко и се замисли, че това винаги щеше да е основната причина да избягва сближаването с хората, дори и с тези, които бяха посял капка впечатление в нея. Дори не знаеше защо изобщо водеше този разговор с него, като всеки възрастен се изсмиваше в лицето й.

- Имаше или имаш? – попита и устните му се извиха в крива, донякъде иронична усмивка. Твърде късно осъзна, че Джо едва ли щеше да го приеме като сестра му. Тази усмивка бе достатъчна, за да я влуди и накара да го остави на мира, ако го тормозеше за него, но сега тя по-скоро би могла да обиди брюнетката. Досега не се бе замислял колко крехка и объркана изглеждаше тя на моменти и съвсем не разбираше как се бе сприятелила със сестра му, за която той от малка знаеше, че не издържа на едно място повече от половин час освен ако липсваше нещо или някой, който да я впечатли с нещо. Вероятно бе семейна черта, защото той също не бе от най-търпеливите, а подобно на нея бе и темпераментна личност.
- Хайде, малката, изплюй камъчето. В противен случай просто отивам да си намеря телефона и да извикам Ана. – подкани я и подпря лакти на масата. Не трябваше да започва този разговор. Сега отчаяно искаше да разбере какво се въртеше в главата на това момиче. За какво мислеше? Какво споделяше със сестра му? Можеше да го научи единствено от първо лице и то само, ако внимаваше изключително много, за да не се издаде. Не можеше просто да попита сестра си за какво си говорят двете. Щеше да прозвучи странно, независимо какво извинение намереше за въпроса си. Затова бе най-добре въобще да не бе спирал. Трябваше да продължи към спалнята и да намери проклетия телефон, да намери досадната си сестра и да я информира, че нейната приятелка имаше нужда от приятелски съвет и че беше спешно. Това трябваше да бъде достатъчно, за да домъкне брюнетката у дома независимо къде се намираше в момента или колко добре си прекарваше в компания, за която Бас едва ли някога щеше да получи информация.
Всъщност можеше да се справи. Правеше го постоянно в болницата, макар че никога не бе минавал обучението за психолог. Имаше съвсем бегли познания по медицина, но пък беше добър слушател. Отдаваше му се да стои в една поза известно време, докато някой отчаян роднина не му разкаже хубавите си спомени с пациента в кома или докато пациента сам не споделеше грешките си с него, вярвайки че това бяха последните му секунди, а след това се правеше на забравил, докато го изписваха. Самият Себастиен не запомняше всичката информация, което ежедневно достигаше до мозъка му. Имаше свои мисли, проблеми, тревоги, които да запълват въпросното място. Една от тях беше Джоана. Улавяше се как в моменти, в които не биваше, но и за момент губеше контрол над съзнанието си, нейното лице изплуваше пред погледа му. Поне дузина пъти си представяше как прокарва пръстите си по една от страните ѝ, когато не можеше да заспи и някак тази представа носеше някакво чувство за успокоение и постепенно се унасяше. Мислейки за това, отново почувства това желание, но сега то бе далеч по-изострено, по-наситено и по-неизбежно и бе много по-трудно да го потисне. Успя едва когато плъзна ръката си по масата и улови нейната под своята.
- Виж, знам, че не изглеждам като подходящия човек за подобен тип разговори. Знам, че вие момичетата си споделяте разни неща за момчета, обувки и такива неща, но аз съм добър слушател. Мога да ти дам и някой съвет, ако се налага. А ако желаеш, веднага след този разговор ще забравя, че някога си ми казвала нещо..

Джоана преглътна сухо и сега какво? Само докосването на топлата му длан до плътта й бе способна да привика в нея едно чувство за сигурност. Сякаш наистина можеше да му се довери, сякаш наистина можеше да каже какво точно й се случваше, можеше да излее всичко навън от главата си, да го изхвърли от мислите си. Ако погледнехме реално Джо никога не бе споменавала тези си проблеми пред Ана, но ето деня в който бе решила да сподели с приятелката си какво се случваше с нея, че на моменти имаше чувството, че се побърква, че всичко това ще я погълне в един нереален свят, от който нямаше да може да изплува и нея я нямаше, а бе на път да каже всичко пред брат й. Може би ако го кажеше пред него, нямаше да се наложи още един член на семейството му да я смята за луда, разбира се освен него.
Лека въздишка се откъсна от устните й, като за миг се опита действително да се усмихне и да даде сякаш кураж сама на себе си.
-Сънувам странни кошмари, всяка нощ. Понякога се задържат за по дълго време. – започна момичето, но знаеше, че това не бе цялата истина. Ами ако му я кажеше и след това наистина не си замълчеше, а я вкараше в някоя лудница? „Директорката” постоянно се опитваше да я обеди, че това е прекрасна дарба, да бъде като порта между двата свята, но Джоана не го смяташе за дарба, това я плашеше, знаеше че накрая ще изпадне в онази тъмнина и повече няма да види светлината, точно за това не правеше нищо, просто изтърпяваше онова задушаващо чувство, болката, студа..а те се отказваха. Вдигна погледа си към него и се вгледа за миг в очите му.
-Но по – скоро сънища, който са толкова реални, че ме плашат сенките излизащи от тях. Понякога се задушавам, друг път имам чувството, че ще умра от студ и всеки следващ е все по неприятен, по – страшен от предишния и всичко това, защото ме е страх да им помогна, да разбера какво се опитват да ми кажат.... – ето беше изплюла камъчето и сега какво следваше онзи гръмък смях като на баща й и поредната реплика от типа, че това е невъзможно, че въображението й работи на пълни обороти. А не искаше точно той да мисли това за нея, не искаше да я смята за луда, за откачалка, та то тогава, защо бе решила да сподели точно това с него? Да му каже как се чувстваше всяка нощ, всеки път, в който се събудеше и не можеше да диша.. просто искаше да освободи себе си от всички тези мисли не зависимо, какво щеше да си помисли дали той или някой друг.
-Сега вече наистина можеш да кажеш, че съм откачена и че това не е нормално- добави по – тихичко тя, облиза леко пресъхналите си устни и преглътна сухо и притеснено от това, което сега щеше да й каже той. Никой не й вярваше, след като не знаеше каква е в същност, а как можеше да кажеш на някого каква си, след като щяха да те помислят, за още по – луда.

Една секунда. Секунда, в която я гледаше и не знаеше какво да каже. Секунда, в която отдръпна ръката си от нейната и се облегна назад. Секунда, в която накрая изрита стола и се освободи от бариерата, носеща името маса, за да застане до нея и да придърпа в прегръдките си. Би направил абсолютно същото, ако сестра му му споделеше нещо такова, нали? Това правеха братята. Грижеха се за по-малките си сестрички и всички останали, които им напомняха болезнено за тях, нали така? Само че Джоана бе нещо повече болезнено позната версия на сестра му. Когато я видя за първи път, дори не знаеше, че двете са приятелки. Помнеше, че я видя в парка посред пролет. Вместо да обикаля алеите с приятелки или да поръчва плодов шейк с малкото кафене на малкото площадче до детската площадка, тя седеше на фонтана. Не знаеше какво го привлече в нея. Опитваше да си го обясни от този момент, но все още не бе намерил отговора. Имаше нещо в това момиче, което я караше да изглежда специална, но не бяха медно руси коси или сини очи, за каквито се говореше в някои любовни поеми. Напротив Джо приличаше много повече на всички останали момичета от всяко друго на тази малка планета. Кестенявите коси и кафявите очи бяха комбинация, от която всеки опитваше да избяга, защото не само се срещаше твърде често, но и бе невзрачна, банална. Тя обаче нито веднъж не бе променила нещо по себе си за всичкото това време, през което дружеше със сестра му, а донякъде Бас очакваше една такава промяна. Тя явно имаше причина да желае да остане това незабележимо в тълпата момиче и сега я узна. Не, съвсем не разбираше всичко, което бе чул. Донякъде отказваше да го осмисли, защото знаеше, че ако го направи, то наистина щеше да намери нещо откачено в думите, а не искаше това. Искаше тя да си остане специална по онзи магнетичен начин, който го бе пленил и накарал да се пита коя е. Не искаше да измества тази представа с представа за едно побъркано момиче, което имаше слаба психика и твърде много проблеми, които я бяха довършили.
В един определен момент тази прегръдка му се стори неловка. Задържа я по-дълго от необходимото. Вероятно тя би имала нужда да постои така поне час-два, но никога една утешителна прегръдка не би могла да трае толкова без да породи съмнения, а той не искаше това. Искаше да си остане просто една приятелска подкрепа, донякъде настойническа, но дотам. Срещна очакваното нежелание и протест от нейна страна, но все пак успя да отстъпи назад и да срещне погледа ѝ преди да го изгуби.
- Джо, погледни ме. – опита с думи, но явно не бе достатъчно убедителен. Ако очакваше да срещне укор в погледа му, то грешеше. Можеше да срещне единствено загриженост и една непозната за него нежност, която отдавна не бе насищала светлите му ириси, които бе свикнала да вижда празни и замръзнали във времето и еднообразието всеки ден в отражението си, така че дори той би се изненадал от тази внезапна промяна. След като не успя с думи, пристъпи към действия, обвивайки лицето ѝ с две ръце, за да го повдигне и срещне погледа ѝ. – Хей, всичко е наред. Не мисля, че си луда, но това не бива да продължава.

Спомените, който я разкъсваха докато седеше в прегръдката му, всичко което й се бе случило от както бе станала на 13.. това беше най – големия кошмар в живота й, беше най – лошото, което можеше да й се случи. Всички тези кошмари, всичко това беше повече от което можеше да понесе. Действително малко по – малко това я бе отдалечило от приятелките й, бе я изолирало, защото не искаше докато е някъде навън, да започне да си говори с някой неприятен човек и да се кара с него, а в действителност само тя да го вижда. Това автоматично щеше да я направи луда, целия свят да разбере проблемите, които я съпътстваха, за това и бе предпочела да остане сама, да стане сама аутсайдър и да не се занимава с никого, докато не се появи Ана и Джо не реши, че не може постоянно да бяга. И да продължава с живота на отшелник. Да се крие от света и да се опитва да се измъкне от всяка покана, сякаш всички искаха да я мъчат, а приятелките който уж й се водеха за такива, в мига, в който тя се затвори в себе си изчезнаха, все едно бяха поредния призрак, който се бе появил.
Момичето беше готово да се разплаче в ръцете му, беше готова да рухне и да се предаде по всякакъв начин на цялата тази лудост. А прегръдката му беше толкова топла, приятна предаваше й едно толкова приятно спокойствие, едно толкова красиво чувство, което беше толкова неправилно, толкова нередно и тя го знаеше толкова добре.
Но така добре се чувстваше, когато той се намираше наблизо, дори само да го наблюдава скришом, да си мълчи и да не прави нищо, понякога улавяше погледа му и това й харесваше, а тази прегръдка, беше толкова сладка, сякаш й донесе един душевен мир за секунда. Но Джоана знаеше, че по един или друг начин, той никога нямаше да погледне на нея по този начин, нямаше да не вижда в нея малкото дете, което в действителност беше.Тя беше малка, на годините на сестра му, дори самата тя не можеше да гледа на него по този начин, но тази преградката , сякаш значеше за нея много повече от колкото би трябвало. Бе й дал едно сладникаво чувство, което сякаш не бе изпитвала до сега.
Момичето преглътна изгубила топлината му, сякаш за секунди, беше седяла в прегръдката му само няколко минути, но й се бяха сторили толкова приятни. Но начина, по който бе отнета топлината му, сякаш я смрази за секунда. Секунда в която знаеше, че той вече я е помислил за напълно безнадежден случай, а дори и за побъркана. Не можа да вдигне погледа си към него, не й когато очакваше да гледа на нея по друг начин след всичко което му бе казала. Но тогава усети топлите му ръце настанили се по един странен начин на лицето й, и думите му, думите който до сега никой не се бе опитвал да й каже. Намери в очите му нещо много по – различно от това, което бе свикнала да намира там, а дъха му се разля по лицето й докато говореше. Шоколадово кафявите й ириси се вгледаха в неговите, а тя преглътна едвам едвам поклащайки глава.
-Виж.. – започна момиче и се подсмихна горчиво, трябваше да спре, но тя не знаеше как да го спре, не намираше начина да го спре, всичко ставаше само, а тя просто искаше да е едно обикновено момиче, правещо съвсем обикновени неща, една горчива усмивка се разля по лицето й. – Ти не разбираш, нали? Мислиш си, че трябва да спре, но то не може да спре. Четири години, четири скапани години, ме преследва всичко това. Отне ми всичко, най – сладките години, които трябваше да изживея по съвсем различен начин, аз прекарах затворена в себе си от страх.. – проплака момичето, като една малка сълза се откъсна от окото й. Беше толкова объркана, чувстваше се сама, сама в тъмното, от което не можеше да се измъкне.

Нямаше как да я разбере. Дори не си бе направил труда да се замисли над думите. Не че имаше шанс да разбере, ако го беше направил. Просто щеше да заключи, че имаше нещо сбъркано с нея. Опитваше обаче да бъде някаква помощ за нея, независимо каква. Не разбираше дори от какво точно имаше нужда Джоана в момента. От приятел? Имаше си Ана и вероятно тя би реагирала по-адекватно от него, защото я познаваше. Колкото и различни да бяха, сестра му бе прекарала повече време в това момиче и вероятно познаваше нея по-добре от него. Именно затова казваше, че по-скоро те бяха сестри, отколкото те двамата да имаха каквато и да било роднинска връзка. Съжаляваше, че въобще предложи да я изслуша. Да, беше добър слушател, но за онези проблеми, за които е нужно просто да споделиш. Те не завършваха със сълзи и обърканост, поне в повечето случаи не се случваше. Хората просто изливаха душата си и след това с поглед молеха да забрави чутото, защото в повече случаи то бе твърде лично. Говореха за раздели и разбити семейства, за несподелена любов или изгубено приятелство, за загуби по време на някоя война. Теми, които сега намираха място в повечето книги на пазара и повече филми по кината. Нищо ново, нищо фрапантно. Вероятно затова ги забравяше лесно, затова не им придаваше особен смисъл, затова приемаше да ги изслуша, защото не се чувстваше натоварен след едно такова споделяне. С Джо бе различно. Може би защото бе свикнал да я вижда щастлива. Именно такава я виждаше, когато бе със сестра му или в нечия чужда компания. Винаги се усмихваше, забавляваше се и бе трудно да приеме, че изминалите четири години за нея бяха ад, а не рай, както се предполагаше, както изглеждаше отстрани.
- Добре, обясни ми, за да разбера. – настоя Бас повече за да убеди себе си, отколкото нея. Искаше да разбере какво му говори, но по начин, който нямаше да го накара да я помисли за луда. Опитваше се да избяга от онази крайност, за която вече знаеше, че е фатална, но едновременно с това искаше да достигне до другата, която щеше да го отведе до същността на проблема. Себастиен приклекна до стола и премести ръцете си върху нейните. Твърде късно, а и прекалено трудно бе да мисли за последствията и за действията си, когато ги поднесе към устните си. Не, мозъкът му все още приемаше това за нормално. Не беше нещо повече от онова, което би направил за сестра си. Защо да трябва да изглежда по-странно отколкото бе? Той просто опитваше да я успокои. Не му харесваха сълзите в очите ѝ, затова изтри следата от единствената паднала за момента и се надяваше да няма повече.
- Грешката е в теб. Не може просто да се затвориш. Не може просто да се признаеш за жертва. Нищо не свършва, когато го направиш. Това е просто началото. Трябва да им покажеш, че си силна, че не те е страх от тях. Мислиш, че сестра ми е по-добрата от двете ви? Лъжеш се. Тя е обикновено момиче, забъркващо се в банални каши. Ти си… различна. Човек го разбира от пръв поглед. Не може да обясни какво точно го привлича у теб, но го привлича на мига и не го оставя същия след това, разбираш ли? Трябва да го видиш сама и тогава ще разбереш, че не бива да позволяваш на някакви сенки да те възпират да направиш това, което желаеш с живота си.
Не искаше да звучи грубо. Не знаеше дори какво точно казва. В началото имаше цел, но някъде по средата се обърка и вече не знаеше дали говори на нея или на себе си. Звучеше еднакво равносилно и за двамата. Той също си имаше сенки. Сенки, които му казваха, че не е редно да бъде край нея поне докато не превъзмогне тези чувства. Само че направи грешка и тя поведе със себе си втора и трета. Четвърта дори когато едва не я целуна, но прикри импулс с рязко отдръпне, прикрито като внезапен спазъм или там каквото му се викаше на онова некоординирано движение, което човешкото тяло правеше от време на време без причина.

Да му помогне да разбере? Как можеше да му помогне, не беше тя грешката, грешката, че се бе родила в грешното семейство, през грешната година от грешната майка, а след това хилядите й проблеми, които бяха дошли с времето. Как можеше да му разкаже всичко? Да му разкаже как беше умряла, как я бяха върнали, какъв бе страха й в началото? Можеше ли да му разкаже всичко това? Да му каже от къде идваха всички тези сенки, дарба така го наричаха, но тя не я харесваше, харесваше си онази старата невинната, която не я затормозяваше, която не я караше да изглежда ненормална.
-Да прав си различна съм, толкова различна, че дори не можеш да предположиш. – започна смело тя, сякаш не я интересуваше какво щеше да мисли той след това, не я интересуваше какво щеше да стане или кой щеше да разбере всичко. Просто имаше нужда да го каже, искаше да го каже, сякаш най – накрая щеше да го признае и пред себе си и пред всички останали. Нямаше да се крие в онази скапана къща, в която имаше чувството, че се задушава повече от където й да е било другаде.
-Знаеш ли, не ми пука действително дали след като ти разкажа това ще ме помислиш за ненормална или ще кажеш, че си измислям... – продължаваше да говори също толкова смело колкото преди минути, гледаше го в очите, сякаш от там можеше да почерпи онази сила, която да я спаси, от това да загуби разума си след като завършеше, това което щеше да каже.Въздъхна веднъж, преди да започне наново
-Аз не съм нормална, семейството ми не е нормално или поне част от него.Бях едва на тринайсе, когато всичко се струпа на главата ми като гръм от ясно небе. Разбрах, че майка ми е вещица.. да знам как звучи.. Оказа се, че и аз съм такава. Не го исках, не исках нищо от това исках просто да съм най – обикновено момиче, със своите нормални проблеми. Реших, че всичко ще свърши ако забъркам някоя каша, но тя беше толкова голяма, че как да кажа... умрях... – замлъкна за секунда, сякаш сама да се убеди, че го бе казала на някого, само родителите й и псевдо приятелките й в онази къща знаеха това. Не знаеше, защо му имаше такова доверие, че да му го каже. – Майка ми не го преживя и направи някакво заклинание, за да ме върне, от онзи ден насам, всичко стана още по – зле. Духовете на мъртвите започнаха да ме преследват, да искат да ги разбера, но ме е страх.. Страх ме е, че ще попадна в онази тъмнина.. За това й се затворих в себе си избягвах контактите със странични хора, за да не ме помислят за луда. Не, че сега ще е по – различно след като ти го казах. – момичето преглътна леко когато завърши, е точно в този момент вече й пукаше как щеше да реагира той на всичко което бе казала, та ако се чуеше отстрани това си беше чиста лудост, беше си пълното детско въображение и си мислеше, че той наистина няма да й повярва, няма да я разбере, въпреки че му го бе обяснила ясно.

Реакцията му бе възможно най-болезнено типичната за един мъж. Докато говореше, Себастиен я слушаше и този път не успя да пропусне онази част от тях, която щеше да го накара да я помисли за луда, както тя сама повтаряше от петнайсет минути насам. Само че той толкова отчаяно отказваше да приеме тази алтернатива, че залитна към другата. Секунда мълчание и дрезгавият му смях разкъса тишината. Смехът му звучеше като онези нервните по филмите, когато човек не желае да повярва на нещо, но постепенно започна да става искрен. Повишаваше се, докато не изпълни цялата стая и докато той се започна да се превива и задушава от този смях, което го накара да се изправи да се подпре на масата. Просто не можеше да спре този смях. Смееше се повече на себе си, отколкото на онова, което Джо бе казала. Смееше се, защото тя наистина бе добра. Сега разбираше защо сестра му я харесваше. Това момиче имаше чувство за хумор, но и наистина развито въображение, което караше човек да повярва в онова, което казва. Колко ли хора беше заблудила със историите си, за да се забъркат двете в някоя каша? Добре, схващаше. Това не беше тема, по която можеше да говори с него. Най-вероятно щеше да говори за някое момче със сестра му. Най-вероятно той също имаше някакъв пръст в работата и затова не му казваше. Може пък самият той да бе въпросната тема на разговора между двете, но тази констатация не променяше факта, че те нямаше как да бъдат заедно. Разликата бе твърде голяма. Та с малко въображение той можеше да бъде дори неин баща. Добре, де. Прекаляваше, но по-голям брат или откаченият чичо, който обича да обикаля света само с една туристическа раница си оставаха вариант.
- За малко да ти повярвам. Наистина си добра. Нищо чудно, че Ана те харесва толкова много. Вероятно винаги я изкарваш от големите каши. – едва успя да каже и се отдръпна към плота. Доля кафе в чашата си и се обърна, насочвайки се към стаята си. – Освен това си добра актриса. Трябва да помислиш за кариера в тази сфера.
За момент се спря, когато си спомни за Амбър. Тя би казала, че е твърде груб. Груб ли? Но това си бе просто шега… Тя не го казваше наистина. Всичко това трябваше да е просто актьорска игра. Сълзите, объркания и уплашен поглед. Просто игра, която да го накара да потъпче границите, които бе изградил, за да му е по-лесно да бъде край нея, защото нямаше как да заяви на сестра си, че не желае Джоана да идва, защото я приема за нещо повече от нейна приятелка.
- Аз съм вещица… - повтори думите като вероятно ги перефразира и отпи от кафето си. – Да, наистина добра лъжа, Джо. Наистина много добра. Сигурно се намират глупаци, които да повярват и на нея.
Или просто я приемаха за луда. Това също вършеше работа. Някой някога му бе казал, че на лудите им се разминава, защото всичко им е позволено. Вероятно бе така, щом още не му се бе налагало да ги взима от полицията в три през нощта, заради съмнения в трезвия им разум.

Ето тази реакция бе очаквала, именно това поведение, думите му... думите му бяха повече от това което можеше да понесе, след като му бе казала истината, след като му бе разкрила себе си и се бе почувствала напълно разголена пред него. Момичето го гледаше тъжно, защото действително не можеше да я разбере, игра? За това ли приемаше всичко, Джо не играеше, не се шегуваше, не правеше нищо от това.
-Виждаш ли, Себастиен? Сега разбираш ли за какво ти говоря. – каза унило тя, не беше очаквала друго, може би просто трябваше да затвърди решението му, че е лъжа, че е шега и че е прекрасна актриса, но не можеше. Не можеше да приеме да я изкарват лъжкиня или луда, тя не беше такава, просто бе различна, не бе нормална. Какво толкова лошо имаше в това да бъдеш различен? Имаше, хората не го приемаха, не приемаха различните, тези които не са като тях. Гонеха ги, обвиняваха ги, дори ги вкарваха в лудница, само защото са малко по –различни от тях.Винаги щеше да остане неразбрана, може би и за това не бе споделила това със сестра му.
-Виждаш ли проблема е, че Ана не знае за това, никога не съм й го казвала, винаги когато бях тъжна или разстроена излизах с номера, че имам проблеми у дома. Днес.. днес реших да й го споделя, дойдох тук, за да й го кажа... но попаднах на теб, реших да го кажа на теб, но ти не можеш да го разбереш, мислиш го за шега, за игра... но не е такова, защото е напълно реално. – заяви му сигурно тя, пукаше й какво щеше да каже, но нямаше да го остави да мисли, че е лъжкиня. Ако трябваше щеше да го заведе и скапания пансион, но нямаше да позволи всичко това. Беше й писнало да я наричат откачена, луда и какво ли още не, просто искаше един човек, който наистина да повярва в нея, да й даде шанс, да бъде себе си, но явно бе сбъркала отново. Бе се разкрила отново на неправилния човек, дали беше неправилен или просто след реакцията му бе го сметнала за такъв? Приближи се до него и надигна главата си, за да се вгледа в очите му, но онази нежност, която бе намерила преди малко сякаш се бе изпарила. Бяха същите, с които беше свикнала, онези студени кристали, които не показваха нищо.
-Защо мислиш, че сестра ти никога не остава да нощува в имението? Защото не може, защото са събрани все млади вещици, които да се учат да контролират „дара си” Да го приемат, а не да откачат. Къде тогава според теб са родителите ми? Защото със сигурност не са в този град. Смей се, мисли го за шега, но това е грозната истина. А вие.. нито един от вас, не може да приеме различните, тези които не са напълно като вас, за това й има такива, които искат смъртта ни. Горят ни, не се интересуват, какво оставяме след себе си. Но както й да е. Няма значение – бе се ядосала, наистина се бе ядосала, сега разбираше какво имаха в предвид, когато казваха, че никой никога няма да бъде разбран. Нямаше и да има човек, който да разбере, докато не опре всичко до кокала... Но Джо, тя просто не искаше да е страното момиче, искаше да я приемат за нормална дори и да знаеха онази грозна истина, която бе в действителност.

Как трябваше да реагира сега? Едно бе да му пробута някоя евтина история, за да го разкара и накара да се обади на Ана, за да може на нея да каже истинските си проблеми. Различно бе да продължава като развалена плоча да повтаря отново и отново тази версия. При втория път тя прозвуча болезнено истинска, но нямаше как да бъде такава, нали? Нямаше вещици. Те не съществуваха. Не знаеше какво точно не бе наред с Джо, но имаше нещо нередно. Може би просто не се бе наспала. Говореше за кошмари, нали? Трябваше да е това. Беше преуморена. Имаше нужда от малко почивка и тогава щеше да забрави за тези налудничави идеи за вещици и сили. Само че не можеше просто да се обърне и да я посъветва да си почине. Бас въздъхна и остави чашата обратно на масата.
- Добре, вярвам ти. Ти си вещица и виждаш сенки. – започна като сам не вярваше, че го казва. Не можеше обаче да я остави сама в кухнята, вярвайки в онова, което му казваше. Не знаеше дали бе по-добре, че го каза на него, а не на сестра му. Точно сега имаше чувството, че Ана би приела тази информация дори по-рязко от него. Възможно бе дори да се зададе един временен срив в отношенията на двете, а това означаваше, че нямаше да я вижда толкова често, колкото бе свикнал. Звучеше егоистично и бе точно такова. Себастиен мислеше за себе си преди всичко. Мислеше как ще е по-удобно за него, когато дори не трябваше да мисли за това. По-скоро трябваше да се надява двете да се скарат за известно време именно за да не я вижда, за да успее да я забрави и да не изпитва нещо към нея, когато я види отново. Вместо това мислеше как да поддържа тази искрица и дори да я разпали към нещо по-голямо.
- Виж, не е нужно да измисляш истории, когато не съм правилния човек, на когото да споделиш това, което желаеш. Можеше просто да ми кажеш, че не е информация за моите уши. Просто щях да звънна на Ана и да я извикам. Искаш ли да го направя сега? – попита, възвръщайки си онази нежност, с която подходи към нея преди малко. Имаше чувството, че Джо имаше нужда точно от това. Някой, който да я успокои, че всичко ще е наред, че всичко това е просто временно състояние. Разговорът с нея го натоварваше по един начин, който го караше да приема нейните думи за истина, а всичко, което бе чувал в болницата за лъжа, но как можеше да повярва, че тя е вещица да отхвърли с лека ръка всички онези разкази за бейзболни мачове или излети край океана. Все едно той само полудяваше. Може би това бе начинът да я разбере. Себастиен я прегърна отново, но за много по-кратко време и след това отново се отдръпна, за да срещне погледа й.
- Изглеждаш уморена. – констатира факта, на който и двамата бяха свидетели и отново изтри всички онези следи от сълзи, както и самите тях, които имаха нахалството да загрозяват лицето й.  – Ела!
Бас я поведе към дивана. Придърпа я към себе и метна тънкото одеяло върху раменете й, защото бе крайно време да затвори вратата към балкона, но просто нямаше силите да се изправи, докато тя бе толкова близо до нея, а изглеждаше толкова естествено за момента. Констатира, че телефонът му бе тук, а не в спалнята и го взе, набирайки номера на Ана без да бе дочакал отговора от нейна страна. След подразненото „Ало“ бе готов да я помоли да се прибере, но се отказа, щом срещна погледа на Джо. Просто затвори, оставяйки сестра си дори по-раздразнена от преди.

Само едно нещо й се въртеше в главата, дали наистина й вярваше, в действителност не знаеше, но и нямаше да разбере, дали е така или не.Момичето се обърна леко към него, след поредните му думи и поклати глава.
-Не си измислям истории, реших да споделя това с теб.- заключи момичето като преглътна леко, когато отново е намери в ръцете му дори и за кратичко, тази близост, беше нещо, което никой не бе правил за нея, след като тя изкажеше всичко, което бе избълвала до тук. Ако го беше казала сигурно на друго място, до сега да бяха викнали хора и да я бяха вкарали в лудница.Момичето просто се остави, действително бе изморена имаше нужда да спре да мисли, за всичко това, а сега сякаш след като го беше казала всичко се почувства спокойна, макар и да знеше, че Себастиен не й вярваше или просто не искаше да го направи. Все пак в този момент като се замислеше реално погледнато ако беше казала на Ана. На момиче на нейната възраст, може би щеше да бъде още по – зле и най – вероятно приятелството им щеше да приключи, а тя искаше да вижда брат й, дори просто да седи и да не се докосва до него. Но нежността в очите му.. тази нежност я караше да мисли, че въпреки всичко не я бе намразил или отритнал след като му бе споделила всичко.
Просто отпусна главата си на рамото му, чувствайки се достатъчно защитена, спокойна и в една идея нормална. Нали това искаше да се почувства дори замъничко нормална, добре, без проблеми, без интриги, без да седят и да й обясняват колко е луда.
Точно така се чувстваше нормална. Прехапа устната си и затвори за миг очите си, сякаш всичко щеше да изчезне един път за винаги, въпреки че перфектно знаеше, че няма да изчезне, нито сега нито никога.
Джо отвори очите си, вгледала се в стената и сякаш се радваше на тишината и на топлата прегръдка, която й даваше той, беше по един начин красиво, а тя дори не се замисляше, как изглеждаше в момента това, не се замисли и за онази огромна разлика, която имаше между двама им. Дори не си налагаше да гледа на него като просто брат на Ана..
-Знам, че не ми вярваш... но няма нищо. Просто трябваше да го кажа, веднъж и завинаги да ми олекне. – изведнъж гласа й разцепи тишината, която се бе настанила между тях, и сякаш се благодареше, че бе затворил телефона на Ана не я бе накарал да се прибере. Просто в момента й бе достатъчна само неговата компания, радваше се на нея, въпреки че нямаше право да го прави, нищо от това не беше правилно, но точно сега на Джо не й пукаше. Просто въздъхна и отново отмести погледа си от неговия, преди да е направила нещо, което щеше да развали още повече нещата.
За миг действително се зачуди, дали след като си тръгнеше, Себастиен нямаше да гледа на нея по много по – различен начин.

Не разбираше защо избра него. Не вярваше, че е бил извънредно настоятелен. Той просто предложи да я изслуша, но само ако тя желаеше. Нямаше желание да чува това, ако тя не желаеше да го сподели с него, но Джо просто бе продължила. Все едно нямаше значение пред кого го казва – дали пред него или сестра му. Вероятно със същата увереност можеше да го каже и пред продавачката на сладки в пекарната отдолу или на момчето, което имаше навика да пробутва жълта преса към обяд в този район. От всички тези хора обаче тя избра точно него. Може би си въобразяваше, но това трябваше да има някакво значение. Защо иначе щеше да му каже нещо толкова лично, ако му нямаше поне капчица доверие? Това нищо не означаваше. Разумът му се намеси преди да бе стигнал твърде далеч в мислите си, преди да бе достигнал до онази мисъл, която би могла да го съсипе, да го превърне в дух; в една от онези сенки, за които Джоана говореше, но при него щеше да бъде дори по-зловещо. Щеше да диша, да чува, да вижда, да разговаря, да има живот и все пак да не живее, а просто да съществува, докато дори това не бе твърде много за психиката му и не го отведеше до пълна лудост. Интересно, винаги бе бил пълният непукист в една връзка. Не го интересуваше какво причинява на онази, в чието име се вричаше отново и отново. Бракът му бе повече на хартия отколкото нещо истинско, за каквото говореше в обета си. Учудваше се дори, че от този карнавал излязоха две прекрасни деца предвид, че отсъстваше с месеци, а се връщаше за седмица-две.
Не биваше да мисли в тази посока. Тя бе дори по-пагубна от линията, по която бе поел преди минути. Въобще не биваше да мисли за връзките в живота си. Бяха само две, дори може би една и половина, но бяха достатъчно, за да нанесат трайни вреди. Едната водеше до вина, самосъжаление, болка. Другата водеше към повече болка, повече вина, повече самосъжалние. Твърде късно обаче се улови, че е в онази част от съзнанието си, която не обичаше да споделя, но и която не обичаше сам да знае, че съществува. Спомените нахлуха един след друг като духове от миналото, като разгневени харпии, освободили се от кутията, която бе създадена специално за тяхното съхранение. Бас притисна Джо по близо към себе и устните му се докосна до челото й, точно там, където започваше и гъстата кестенява коса.
- Време да си вървиш, Амбър. – думите се изплъзнаха от устните му преди да е върнал трезвия си разум. Той дойде секунда по-късно, когато вече нямаше полза от него. Беше казал нейното име, докато Джо бе в ръцете му и се чувстваше така все едно я бе предал, макар да нямаше смисъл в това. Те не бяха заедно и никога нямаше да бъдат. Затова бяха всички тези усилия да бъде възможно по-далеч от нея, защото не искаше да изкарва тези демони от главата си. Тя заслужаваше поне донякъде нормален живот. Заслужаваше да намери някоя момче, с което да бъде щастлива, а той не влизаше в тази категория и все пак тази мисъл винаги го докарваше до гняв, до ревност. Не искаше друг около неговата Джо. Защо въобще си позволи да мисли за това? Добре, вече бе направил достатъчно грешки, така че още една не бе от значение. От утре щеше да мисли за всичко, от утре щеше да възвърне ролята си на брат на Ана и да забрави отново за нея. Днес обаче можеше да я има и това имаше значение, докато Бас спусна устните си и срещна нейните. Едва ли това щеше да я накара да забрави проблемите си или неговата неволност да каже едно име, на което не му бе мястото в настоящия разговор.
Устните й срещу неговите и топлият дъх, който за момент споделяха му се струваше като сън. Един от онези, които сънуваше, когато не можеше да заспи. Обикновено затваряше очите си и през него изникваха хиляди сцени, които донасяха едно топло чувство вътре в него, а в същото време бяха грешни и лесно осъдими. Какво като имаха разлика? Не заслужаваха ли все пак щастие? Хората казваха, че любовта не познава граници, но имаха склонността да гледат накриво, когато определен случай разбиваше техните стериотипи. Знаете ли? На него не му пукаше в този момент, нямаше да му пука и утре и вдругиден. Проблемът бе, че всичко това бе само в неговата глава. Ами в нейната? Ами ако тя го приемеше за извратено?