Готови герои

Мястото, където може да правите герои, които с малко повече късмет биха били осиновени..

lyleearh lestidge |  human | 27 | fc. joel kinnaman - nagotiable, чрез бой или друг вид насилие xD



Ти си смърт в епруветка.
Беше заченат, в едно юлско утро, инвитро. Както всеки друг отровен експеримент.
Животът му протичаше стерилно, сред димящи колбички и аромат на химикали и детски погребения. Винаги усещаше някакъв необикновен студ по кожата си, когато пръстите му се докоснеха до бляскавото, синкаво стъкло.
Имаше нещо толкова пленително в бълбукащите смеси, в сладкия привкус на подигравките с Бог.
Две очи, скрити зад замъглени, дебели стъкла, обгърнати от рогови рамки, строго го следяха докато растеше. Никога нямаше да забрави бялата й, лекарска престилка, нито сивите, сухи устни, разтегнати злокобно в студена пародия на усмивка.
Растеше, а тази болнична реалност го поразяваше бързо и ефикасно, като подкожна инжекция.
Всеки ден бе едно и също дежа-ву на предишния. И така се роди безвремието - парещо и задушливо, изгарящо дробовете.
Детската му  усмивка, с годините, стана някак формална. Животът също бе някаква досадна подробност, която се случваше наоколо, протичаше между епруветките и колбите съвсем незабелязано.
До денят, в който държеше в ръка дипломата си.
До нощта, в която срещна Матиас.

Преди 5 години

Желанието за цигара го изяждаше отвътре. Ала беше студено. Дългите пръсти на нощния хлад гъделичкаха кожата на гърба му под синята тога. Беше захвърлил глуповатата шапка някъде - не помнеше, а реалността се размиваше като преминаващ образ в огледало. И всичко това заради някакви сини хапчета, които някой бе пуснал на шега в шампанското му.
Въздухът беше гъст и миришеше на катран.
Чу шумоленето на замръзналата трева под нечии тежки обувки. Сянката му го връхлетя неочаквано.
- Изпий това. - чу някак далечно и глухо, сякаш пустинно ехо, а в ръката му се озова някаква пластмасова чашка, която съскаше...всъщност, шуптеше.
Без дори да се опита да мисли трезво, Лилееар изсипа розовото й съдържание в гърлото си, имаше вкус на гробищна пръст, и погледна към сянката, която вече придобиваше човешки очертания. В тъмнината можеше да различи само пурпурния шал и две сини очи, които го гледаха някак с любопитство.
- Какво ми даде? - попита той, подгонен от лека параноя.
- Време беше да опиташ малко от собственото си лекарство. - гласът беше ефирен, но строг, а при тези думи гръкляна му пресъхна.
- Какво беше това?
- Успокой се, друже, ако исках да те убия - щях просто да ти прережа гръкляна с камата ми. - сините очи блестяха закачливо. - Самата идея, че ти дадох нещо, което ти си създал те уплаши, нали? Опитай се да го кажеш на децата, които всеки ден гълтат някое от вашите нови хапчета.
- Те им помагат...
- Наистина ли го вярваш? Дори не си бил в Интерната. И ти, не си нищо повече от ненужен химичен продукт, поредният остатък от някаква реакция.