Sebastien M.

by Sebastien M. Вто Дек 10, 2013 11:03 pm

- Знаеш ли какво, писна ми… Изнасям се, Себастиен! – гласът от другата страна принадлежеше на жена към средата на двайсетте. Имаше наситен глас с меден звън, който караше топли тръпки да покосяват отново и отново тялото му.
- Стига, Амбър, връщам се след седмица. – отговорът не закъсня, а след него се чу тежка въздишка. Ясно бе, че този път прекрачи границата. Обеща да отсъства два месеца. Не повече. Само че заграденият двадесет и трети ноември бе минал преди седмица и половина, а Амбър бе изморена от вечната му липсва. Чувстваше се все едно единствено тя полагаше усилия това семейство да се запази цяло. Правеше го заради тригодишния им син, както и за второто момченце, което очакваше. Така и не намери време да му съобщи новината. Ако знаеше, то може би нямаше да я изостави отново, но бе глупаво да го мисли. Работата му се оказа по-важна, дори когато тя очакваше първото им дете. Той дори не бе там при раждането, а се върна месец по-късно. Седмица по-късно отново замина.
- Обеща, че няма повече да заминаваш. – промърмори с по-мек тон Амбър. Умоляваше го да зареже всичко и да се върне при нея, защото в противен случай единственият вариант бе да вземе детето си и да се изнесе. Щеше да потърси адвокат и да предяви иск за развод. Така беше най-добре.
- Знаеш, че не зависи от мен. – отговори Себастиен и в гласа му си пролича умората от поредния им скандал, от липсата на сън от близо денонощие, от факта, че трябваше да е нащрек във всеки един момент. Мъжът подпря лакът върху дървената маса и разтри челото си. В същия момент вратата се хлопна.
- Лейтенант, генерал Невил желае да говори с вас. – продиктува машинално младо момче и изчезна отново, затваряйки вратата след себе си.
- Виж, трябва да тръгвам. Ще говорим по-късно. Просто не прави глупости, Амбър. – гласът му прозвуча някак по-ведро, но Амбър знаеше, че бе просто игра. – Обичам те.
След това връзката прекъсна. Жената дори не успя да отвърне със същото. Честно казано дори не знаеше дали го обичаше. Може би държеше на него, може би я беше грижа дали е добре, но липсваше онази тръпка, онази изпепеляваща страст, онази топлина вътре в нея. Не се поколеба да събере багажа си и този на детето. Остави бележка на плота в кухнята заедно с ключовете си, а докато изкарваше колата от гаража набра номера на майка си.

Не очакваше да завърши кариерата си на трийсет. Не очакваше също да се окаже цивилен, който завеждаше цяла болница. Вярно, че имаше познания по медицина, но вярваше, че те са извънредно ограничени поради факта, че прекъсна университета след втората година, когато го приеха във военноморските сили. Сега татуировката на рамото му, както и тази на врата, изобразяваща американското знаме, бяха скрити под бяла тениска и бяла престилка. Часът показваше дванайсет без петнайсет, а дата бе трийсет и първи декември. Само след петнайсет минути щеше да посрещне двоен празник в спешното, където дежуреше заедно с една стажантка, една медицинска сестра и трима санитари. Щяха да отворят евтино шампанско и да доядат изстиналите шницели в прекалено много мащерка в каймата, а вероятно дори и твърдия ориз, който идваше като гарнитура. Половин час по-късно щяха да получат сигнал за пострадал мъж на средна възраст, който щеше да бъде поредния глупак, купил фойерверки, за да впечатли синовете си без да знае как се използва това нещо. Нещата се повтаряха всяка година и Бас съжаляваше, че не бе приел възможността да продава цветя или да се занимава с работа зад бара в малко кафене-сладкарница. Тогава поне можеше да празнува Нова година и рождения си ден вкъщи с някоя евтина телевизионна програма или запис на футболен мач, докато поглъща огромни количества предполагаемо австрийски шницели, закупени от някой супермаркет, и за да придаде известна празничност на обстановката вероятно щеше да замени студената бира с изстудено червено вино.
Сигналът, който постъпи в дванайсет без пет обаче не бе за мъж на средна възраст, а за жена към трийсетте. Следващите няколко часове бяха като на забавен кадър.
- Час на смъртта? – женски глас достигна до слуха му, извисяващ се над всичките пиукания на машините от двете страни на русокосата пациентка, която в момента лежеше в пълен покой. – Докторе, добре ли сте?
Нечия длан го потупа по рамото, а щом не реагира и го разтресе леко. Мъжът отдели поглед от пациентката и го спря върху миловидното лице на стажантката.
- Час на смъртта? – повтори въпроса си момичето. Бас не разбираше защо го занимава с този въпрос, когато можеше да обърне глава и да погледне към часовника на стената, но тогава установи, че той бе спрял на същото време, в което я бяха приели. Сведе поглед към китката си и надигна ръката на бялата си престилка, оставяйки кървави отпечатъци по нея.
- Два без петнайсет. – отговори сухо и извърна обратно поглед към трупа. Момичето нанесе нужните данни и излезе, хлопвайки вратата след себе си.
- Съжалявам. – прошепна мъжа и се приближи, хващайки студената длан на жената. – Съжалявам. Съжалявам, съжалявам, съжалявам. Трябваше да съм до теб, Амбър. Къде ми беше ума?

Sebastien 'Bass' Montgomery. 32. human /civil/. michael fassbenrer.

by **Joanna Novic.** Вто Дек 10, 2013 11:38 pm

добре дошъл

Sebastien M.

Sebastien M.

Re: Sebastien M.